Да се радваме на слънцето, на синьото небе, на природата, на децата и внуците в тоя неповторим човешки живот  

Петра Ташева  

12. Декември 2015   , брой: 287    281   в-к Дума

Времето е неумолимо – нито можем да го спрем, нито можем да го командваме. Ето, аз някога съм избързала, излязла съм на бял свят един месец по-рано. На такива като мене им викат “Припряна Гана”. И наистина съм си бърза, та чак припряна – като хвана нещо, сърцето ми трепери от нетърпение да го свърша, да го видя готово! И не мога да стоя без работа. Ако съм с “празни ръце”, стремя се поне мозъкът ми да работи. Все нещо си мисля, все нещо си пиша наум…

Каква бърза промяна настана наоколо за  четвърт век! Това, дето се променя всичко около нас – да, с вещите, които ползваме – също да, но с хората това, дето стана и дето става – ох, него не мога да го разбера. Как стана да се изменим толкова, че не можем да се познаем? Какви големи пропасти се отвориха между людските взаимоотношения, какви невероятни изменения настанаха, та промениха до неузнаваемост мъжете например. Под път и над път срещаме едни дебели, безформени мъже, дето са си налели вратовете, остригали са си главите като затворници и не виждат наоколо си ни жени, ни деца, ни природа.  

Жените се оказаха по-устойчиви. Може би защото на тях природата им е поверила създаването и отглеждането на бъдещия живот. Но и те са подвластни на бързея на времето. Много се измениха в маниери, в облекло, и като че ли загубиха от своя чар, от женствеността си, която винаги е била неоспоримото им мощно и непобедимо оръжие. Чудя се защо така безразсъдно се обличат сега младите момичета! Някои тъй са уж модно облечени, че всъщност са… съблечени! Огледало ли си нямат вкъщи, нямат ли си майчица, сестрица, дружка, че да им каже:

– Виж, не ти стоят добре тия плитки, нито смъкнатите панталони! Те ти скъсяват краката, правят ти фигурата несъразмерна!

Знам аз веруюто на много от младите, чувам ги как ще рекат:

– Ти акъл не ми давай, пари ми дай!

Ох, мили деца – млади и неразумни! Не се купува ум и разум само с пари. Купувайте пример, гледайте и се учете. Знаете ли как са се държали вашите баби и майки, как са се обличали така, че сърцата на мъжете наоколо са тръпнели в страстни желания по тях. Не е нужно непременно да копирате новото, задължително е обаче да се научи човек да подбира, да се съобразява с особеностите на своята фигура. Майсторлъкът е да се научиш да съчетаваш наличните дрехи от своя гардероб, да умееш да ги носиш така, че да изглеждаш добре, да си елегантен и приятен и за своите очи, и за очите на околните.   

Колко много хора бяха против униформите в училищата, в живота! А как сега всички младежи доброволно и “униформено” се обличат в джинси, в дънки и тениски! Водят се задължително по модата, па била тя и недобра и не съвсем подходяща за тях.

Някога в нашите училища е имало часове по етика, учели са подрастващите и как да се обличат, и как да се държат в обществото. Сега думата “възпитание” стана мръсна дума, комунистическа. То е, защото мнозина въобще не знаят какво означава понятието “комунизъм”! Че кой го е видял тоя комунизъм? И нали онези, които са искали да възтържествува комунизъм, отдавна ги няма!

А за материалното богатство, за парите – нали виждате докъде ги докараха многото пари нашите новобогаташи! Нито станаха по-хубави, нито са по-щастливи, а някои от тях си купиха без време билет за оня свят, дето не го знаем бял ли е, черен ли е.

Бързо забогатяха мнозина, много бързо обедняха мнозина по мнозина. Като гледам какви “хасиенди” се настроиха, все си мисля, че съвсем, ама съвсем не сме били бедна държава. Че то много имало да се краде! И още има, щом се трепят за власт, за управленски стол! А колко са днес хората, дето ги радва трудът? Дето им доставя най-голямото удоволствие онази дейност, с която те създават нещо, което е полезно, красиво и радва очите и душата? Защото удовлетворението да създаваш, да твориш – това е, което ни прави човеци.

Моите родители ме научиха, че няма по-голяма радост от тази да видиш добрия резултат от своя труд. Те никога не казаха: “Капнали сме от умора!”, а и двамата упражняваха физически труд. Като ръководител на екип от дърводелци татко работеше наравно със своите подчинени. Помнят го как не се е жалил, как се е хвърлял да свърши най-опасното, най-тежкото, най-трудното в занаята. И беше все засмян, винаги настроен за шега и за услуга към хората. Сините му очи светеха от радост и го правеха красив – да му се не нагледаш!

Бързо заспиваше от умората и се унасяше в здрав и дълбок сън. Защото спят добре само доволните от себе си хора и тези, които са с чиста съвест. Къде изчезнаха сега усмивките, дето красят човешките лица? Защо престанаха хората да се радват на хубавото около себе си?

Макар че красивото не е съвсем изчезнало, но трябва да имаме очи и душа, за да го видим. Вярно е, че много се вгорчи животът ни. Вярно е, че ни заливат лоши новини, че се случват грозни неща около нас. Но има и нещо, което тук, по нашите земи, като че ли е насадено от векове – да се оплакваме, да се оставяме черногледството да ни превземе, да ни победи, да ни вкара в калта. Нали я знаете онази мъдрост, с която нашите деди са окуражавали младите: “Червата да ви се влачат, ще казвате, че е учкунът!” (б.а. – връвта, с която се пристяга поясът).

Та, горе главата, мили хора, и усмивката да е все на лицето ви! Така ще бъдете и красиви, и приятни за гледане. Защото той, бързеят на времето, само това и чака, за да ни увлече, да ни завърти в дълбокото и мътното и да ни погуби! Нима ще му се оставим? Да се радваме на слънцето, на пълната луна, на красивата ни природа, на синьото ни небе, на децата и внуците ни! За тях трябва да сме хубави, на тях трябва да предадем красивото и съзидателното в тоя неповторим човешки живот!